Мисълта е на Габриел Гарсия Маркес. Препрочитам я и в главата ми се пръкват хиляди въпроси за мен, за времето, в което живея, за света такъв, какъвто е днес ... От векове хората съществуват в общност. Но за да я има общността няма как да мислиш само за себе, а другите да се оправят както могат! А и какъв е смисъла от такова живеене?!
Уникална мисъл - ценя те, обичам те и те уважавам, защото ме правиш по-добър! Но кой обръща внимание на това? Кой изобщо се замисля? По цял ден тичаме по задачи, дежурно питаме: Как си?, но не се интересуваме от отговора ... Ей, виж ме ... аз се опитвам ... Да бе, опитвам се! Стоя вторачена в компютъра и се опитвам да намеря себе си, та да мога да забележа и теб! Тъжно!
Дали вината е в мен? Или в другите? Сигурно истината е някъде по средата, но извода е страшен - забравям да чувствам, не ми стига времето да обичам, пропускам да съм Човек!
А ти?